ОУ"Христо Ботев"

Днес, приятели, се погледнах през чужди очи. Поглед отвън, даже бих го нарекла – дисекция. Почувствах се по-млада, в начало на учителския си път. Има едно ямболско село Ботево с едно училище. Там работим аз и моите колеги – с нашите ботевски деца. С неколцина от тях организирахме нашия кръжок – „Хоби” Ателие. Днес е рождения ни ден – ставаме на 5 години. Честит празник, участници и приятели! Да духнем свещичките на тортата поканихме колеги и съмишленици. Тази сбирка, както всички други, се осъществи с любезното съдействие и подкрепа на Директора – г-жа Тинка Иванова. Тя предразполага и напътства приятелски децата, вълнува се от техните дела, ежедневие и професионално ориентиране. Г-жа Росица Стоянова разказа интересни подробности от своята спортна кариера на лекоатлетка, за спортния хъс, труд и воля. Интересува се от целите и амбициите на нашите деца в учението, приятелствата и игрите. Днес се видях през очите на нашите възпитаници – да ви кажа, освен че е много вълнуващо, даже е и малко стряскащо. Оживяват спомени отпреди 20 години, парещи и разтърсващи: „Г-жа Мария Атанасова беше моята първа класна, първа и последна, беше наш учител и донякъде – наша майка. Продължаваше да мисли за нашия клас и в своето свободно време, и след училище. Това е като една първа и последна любов за цял живот... като стара любов ...” Следват паузи, пулса е ускорен, сърцето блъска в галоп, градация на чувствата и спомените... Спомени, залутали се във време и пространство, избелели от годините – сега се подравняват в строен порядък и нахълтват без да чукат на вратата. Слушам някогашното дете, днешния учител и колега. Малкият синеок многознайко е вече пораснал мъж с професия. И си мисля: Никога не се е случвало, не е бил наш ученик, а директно наш колега - г-н Пейо Пеев, преподавател по български език и литература. Слушам и се чудя – за коя ли учителка се отнася това, толкова перфектно звучи, като нереално, мистично и далечно. Почувствах се като погледната през очите на друг човек, не вярвам, че съм в центъра на събитията. Гласът ми трепери, очите се замрежват, стяга под лъжичката. Връщам се назад двадесетина години. Слушам красивите слова с наведена глава, това е много висока летва и задължаващ товар - да се опиташ да надскочиш дори и самия себе си. ...Пренасям се в същата класна стая, / бивша наша стая с 4 клас /, под жарките погледи на деца, родители, гости, колеги и директор. Завършваме една последна учебна година с един четвърти клас. Гласът пак трепери, овладян с много усилия – водя тържеството и се опитвам да запазя присъствие на духа, да не се разплача с глас, а блясъка в очите - не е от грима. Това е моят първи завършващ випуск, чакан и лелеян много дни и години. Оправдани са значи донякъде безсънните нощи и размисли: Така ли е добре да се постъпи в тази ситуация? Изслушах ли особено внимателно нечие развълнувано дете? Влязох ли в болката и в радостта? Допусната ли съм макар и плахо в някое ъгълче на необятното ботевско сърце? Аз бях ли добрия пример и огледалото на детската душа? Добър финал на нашата среща! ..Без думи.. Сърцето ще премери!